Омар Хаям

Омар Хайям (1048–1123) е персийски астроном, астролог, математик, философ и поет, който има значителен принос в научните постижения, но остава известен през вековете най-вече със своите четиристишия, наречени рубаи.

Омар Хаям
Вижте също
Статия в Уикипедия
Материали в Общомедия
Творби в Проект Гутенберг

На философите не станах мил,

но види Бог дали съм съгрешил.

Да, нищо съм и нищо днес не ми е ясно,

дори не знам защо съм се родил! ( 1 )

И все пак истина е, вдъхновено

в ума ми всичко беше прояснено,

но въпреки това ще ви повторя аз:

от виното не срещнах по-блажено. ( 4 )

През младостта се спусках неумел

към разни философи – и без цел

им вярвах… Ала през същата врата

излязох, през която бях дошел. ( 5 )

Не трябва, не мисли за утрешния час:

приятелю, живей под слънчевата власт.

Когато ний изтлеем, веднага ще догоним

избягалите векове пред нас. ( 7 )

Ако съм сигурен, че утре вода и хляб ще имам пак,

ако над моя поглед грее светото слънце като мак,

тогава просто няма смисъл, нима съм длъжен да слугувам

на този, дето е от мене три пъти по-голям глупак. ( 10 )

Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?

И няма път, и няма смях – но за света какво е?

Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.

От нас дори не виждам прах – но за света какво е? ( 12 )

Сприятелиш ли се с глупака, не ще се отървеш от срам,

и затова – послушай ти съвета мъдър на Хайям:

отрова приеми, но нека е приета от мъдрец,

а от ръката на глупака не вземай ти дори балсам. ( 14 )

Трезв ли съм – не зная радост, ставам тъжно мълчалив

А пък пиян – светът за мен е като винен свят мъглив.

Обаче някъде в средата, имам малък светъл миг,

дето просто го обичам, че съм в него още жив. ( 15 )

Залъгват ни: ще има в рая небесно хубави жени.

И много вино ще се лее насред вечерни механи.

Жени и вино! Но защо ли туй неизмеримо благо –

кой, че и защо... нам земята тъй жестоко забрани!? ( 18 )

И нека да си изживял без мъка свойте дни – а после?

Да се завърже твоя кръг сред песни и жени – а после?

Бъди от щастие блажен над сто примамливи години

и още толкова по сто под свода премини – а после? ( 22 )

Светът, от край до край изпитан, дъска шахматна е за мен.

А ний сме пешки по квадрата, намерили ту нощ, ту ден.

Повдигат ни, притискат, блъскат – и паднем ли във някой бой,

спокойно в тъмната кутия ни слагат, с поглед примирен. ( 32 )

С магарето бъди магаре, недей оголва своя лик!

Попиташ ли го, то ще каже: "Кой – аз ли, да, аз съм велик!"

Но щом на някое магаре му липсват клепнали уши,

то за магаретата умни ще бъде явен еретик. ( 34 )

И нека сто години да горя сред грях,

не ме е страх от ада, мъките презрях;

но по ме плаши мене хорът на глупците.

От кончина е по-ужасен разговора с тях. ( 35 )

Без страх – на времето сред шумния порой,

ще засияе някой ден над мъките покой.

Мигът, на всички даден, изживей до дъно,

за миналото не плачи, от бъдещето се не бой. ( 36 )

Ти истината търсиш? Тогава остави

жена, деца и близки, и приятели, уви!

Разкъсай всичко, дето ще ти тежи из път,

без тежките окови по-леко се върви. ( 43 )

Щом розата разцъфне в пролетта,

налей ми вино, дай ми песента.

Какво ли значи ада или рая –

измислици са туй на глупостта. ( 44 )

Небе! Защо към подлеците е щедра твоята ръка:

за тях – и мелници, и бани, чист извор в пролетна лъка;

а който е с душа пречиста, за него само хляб корав?

Небе такова – пфу – не струва то дори и плюнката сега. ( 53 )

За теб – познал света – урок аз знам:

сред простите бъди мъдрец голям!

С език, уши и поглед да останеш –

прави се пак на сляп, на глух и ням. ( 56 )

О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст,

без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час!

Ден без любов е като облак, зареян в кръглото небе,

безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал капка дъжд над нас. ( 59 )

За мен – цветята на смеха или със вино пълна кана!

Не искам друга вяра аз, ни песен на камбана.

Веднъж съдбата спрях с въпрос: "Кажи ми свойта мисъл!"

А тя отвърна в миг: "Душа, със радост увенчана." ( 60 )

Затова, че не говоря, нямам никаква вина.

Аз съм длъжен да запазя свойта истинска цена:

знам достатъчно и точно на тълпата същността,

та пред нея да разкрия цялата си светлина. ( 63 )

Отлитат час след час, след пролет – пролетта.

Не се разделяй ти за миг със песента

и виното! Нали по-висше благо няма –

докрай раздухай сам на огъня жарта. ( 72 )

Дошли сме – откъде? И накъде вървим?

Чий разум ни държи? – За нас недостижим.

Безброй души кристални под обръча на свода

изгарят в пепел, в прах, а где се вие дим? ( 75 )

От виното да се откажа, боже мой,

та туй е все едно да се предам без бой.

Как мога да се кланям на исляма –

щом най-прекрасното ми забранява той? ( 80 )

Живей – в ръцете си с цветя и чаша вдъхновена:

пий в любовта и забрави за цялата вселена,

додето вихърът свиреп не те за миг прекърши,

като листенцата на гюл, за ден наметка тленна. ( 85 )

С въпроси пълен е светът – но кой ще отговори?

През младостта не се мъчи със фауни и флори.

Тук с виното си сътвори сам рая, че в небето –

я спреш пред него, я не спреш – но кой ще ти отвори! ( 86 )

Любима, тъй те е изваял небесноръкият грънчар,

че ако я сравня със тебе, луната няма капка чар.

И нека други да се кичат за своя мимолетен празник,

със себе си да украсяваш, ти притежаваш чуден дар. ( 88 )

Да се поддаваш на тъгата си – е грях. Не влизай в тази пустош,

додето не прелистиш книгата на всички погледи и устни.

Живей сред радостта и влюбено наливай пламналата чаша:

преди мига да хванеш здравата – мисли го вече за изпуснат. ( 94 )

Не ще попаднем ний отново в тоя свят,

навек не ще ни радва ни чаша, нито брат.

Старай се да живееш в мига летящ така, че

да не изпиташ ти тъга, обърнал се назад. ( 97 )

Закон: да се не пие вино, ако се пие – ред най-строг:

кога, с кого и колко чаши, богат ли си или убог.

Щом съществуват всички тези закономъдри уговорки,

да пием – просто значи мъдрост, а не, че си роден с порок. ( 100 )

С жени красиви само можеш да речеш, че обитаваш рай,

и с чаша пурпурна, кога пред устните ти засияй.

Жени и вино! Нима трябва, ако поне си с малко ум,

от тях да бягаш и да чакаш единствено за земен край? ( 101 )

В часа, когато теменужна край теб земята разцъфти

и вятър утринен внезапно сред пролетния кът влети,

блажен е този, който пие от виното на любовта

и после чашата разбие до нежнодишащи гърди. ( 103 )

"По-малко вино пий – дочувам глас греховен, –

затуй, че пиеш ти, какво съм аз виновен?"

Виновно е лицето на моята любима:

без вино как да спра пред взора й чаровен! ( 106 )

Как радва любовта, по-хубав лик не знам,

и колко бих шептял, но сякаш че съм ням!

О, Боже, що сторих? От жажда аз се мъча,

а покрай мен тече сребрист поток голям. ( 107 )

Аз не познах покой в най-радостния кът.

От стонове и скръб слабее мойта гръд.

Защо дойдох в света – без мене ли, със мен ли

все тъй се движи той по своя таен път. ( 120 )

За своето пиянство няма да съм съден:

тъй Господ е решил за моя свят оскъден.

Ако ли спра да пия, навярно много мъка

ще види Бог от мене – и трезв, и безразсъден. ( 121 )

Аз пия, но ни ден не съм във тежест ваша;

жадувам – за какво? За винената чаша!

Да, ще почитам виното до сетния си дъх,

за жалките си дни да мисли богаташа. ( 123 )

Пари, високи служби… грижи, боже мой,

не знае смях и радост хорският безброй.

А кой би предположил колко злоба крие

към този, който няма нито камък свой! ( 131 )

Макар че Бог да пием забрани,

не се минава ден без вино и жени;

излей върху пръстта една червена капка,

а чашата след туй горещо целуни! ( 135 )

И нека съм за теб пияница най-черен,

аз зная, че не съм съвсем закономерен –

ах, истина, лъжа – каква е тук цената,

щом всеки ден и нощ на себе си съм верен. ( 136 )

Не се страхувай миг, Хайям, че ще заслужиш лоша слава,

че само пъкления ад за твоето сърце остава.

Тоз, който не е съгрешил, едва ли ще дочака прошка!

На грешниците само, знай, понякога им се прощава. ( 141 )

Мета с мустаците си механата – безбожен еретик,

единствено на себе си душата остава май длъжник.

Светът да рухне, във съня си опиянен ще промърморя:

"Търкулнало се е по небесата зърно ечемик…" ( 145 )

Светът, във който ти живееш, е само някакъв мираж:

та струва ли си да очакваш на дните сивия пейзаж!

Свикни със болката, не викай срещу съдба и кончина:

кой може кръста да изтрие? – тук всеки идва по веднъж! ( 146 )

За мене чашата е винаги желана

и нежна флейта – над душевна рана.

Щом падна във ръцете на грънчаря като глина –

да е за вино само изваяната кана! ( 151 )

И сякаш през завеса отдалеч

със "ти" и "аз" долита кратка реч.

Но пада леко тънката завеса:

и "ти" и "аз" не се дочува веч. ( 155 )

Богатството, нали, съвсем не значи ум,

но бедността боли, като живот без друм.

Виж, теменужката трепти, а пухкавата роза

се смее, пълна с радост, злато, пчелен шум. ( 156 )

За да живееш мъдро – закони има много,

но само два от тях зачитай ти най-строго:

ти по-добре гладувай, но глупости не яж,

и по-добре самин, но не с глупак, ей богу. ( 158 )

Ще те науча аз да си на всички с нрава,

усмихвай се навред, бъди с душа лукава:

евреи, мюсюлмани, безбожници хвали –

и ще спечелиш ти най-хубавата слава. ( 159 )

Да бях творецът аз на туй небе жестоко,

за миг го бих разбил и вдигнал по-високо

лазура на небе такова, под което

човекът би живял не тъжно и безоко. ( 160 )

Какво навред желая? – Смехът на веселбата!

А друга странна вяра за мен е непозната.

Веднъж попитах свода: "Кого обичаш ти?"

Отвърна той: "Сърцето, де пее радост свята!" ( 163 )

И Бог, и аз – с едни желания несходни.

Ах, моите мечти не са богоугодни.

Макар да е добър, от грехове не може

да ме запази той – усилия безплодни! ( 174 )

Да би зависело от нас, едва ли бихме спрели тук.

А щом сме спрели, то кога ще отзвъним като капчук?

Навярно беше по-добре да не познавахме земята?

И да не стенеше от нас поне един-едничък звук. ( 176 )

Вина за туй, че ти не знаеш миг покой,

че мъките над теб се сипят като зной –

безпомощен и слаб – ти не търси във свода:

дори от теб е по-безсилен той. ( 177 )

От рая ли съм аз, или съм целия от ада –

не мисли за това душата ми нерада.

Любимата е с мен и песенното вино,

а пък за теб е само – отвъдната награда. ( 180 )

Наливай вино, брат! Пулсира силна гръд;

минават ден и нощ, но близък е върхът

на щастието. Дай! Не е ли миг случаен

това, което ти наричаш земен път? ( 182 )

Когато отзвъни последният ми час,

когато като стон замлъкне моят глас,

а от пръстта ми да изваят чаша –

напълнена докрай, – ще оживея аз. ( 184 )

И все пак с тоя свят човек ще се прости,

а за какво тогаз скръбта да ни гнети!

Пий! Твойте дни, понесени към края,

не е ли по-добре да пропилееш ти? ( 185 )

Без вино и любов не мога… да преживея нито ден,

да знаеш колко ми е трудно, ако не съм опиянен!

Но близък е денят, когато не ще имам сили

да вдигна чашата червена, сърдечно сложена пред мен. ( 186 )

Не трябва, не тъжи, не падай в остра злост ти!

На тоя свят не сме дошли на гости.

Дори луната, виж, е станала по-бледа

от тези гладни дни, от тези дълги пости. ( 187 )

Когато бях младеж, твърдях, че всички тайни

на дните съм разкрил. Ах, глупости безкрайни!

Сега разбирам аз, че нищо не разбирам,

че моя път бе пуст като среднощни чайни. ( 193 )

Унило върху нас се спуска есента

и литнаха на път узрелите листа.

Пий! Някога за туй един мъдрец е казал,

че само с вино можеме да победим скръбта. ( 194 )

Чак до Сатурн успях да долетя,

отворих с мъка не една врата

и разгадах аз всичките загадки

освен една – защо съм на света! ( 196 )

На младини, под пламналия шатър,

аз знанията трупах като злато

и що накрая тъжен проумях?

Пристигнах като прах, отлитам като вятър. ( 198 )

Приятели, когато с весел смях

приседнете край масата без страх,

спомнете си за мен и обърнете чаша

на мястото, където аз седях. ( 202 )

Но где сте вий? Къде са ваште дни?

Защо под свода вече не звъни

гласът на вашата любима песен:

жени и вино, вино и жени! ( 203 )

Източник

• Омар Хаям, "Рубаят", превод Йордан Милев, 1973 г. (Номерацията е според изданието от 1973 г.)